Една тревичка поникнала под камък.

Тежестта на камъка я смазвала. Страдала тревичката, че не може стъбълце към небето да възправи. Страдала, че не може да усети благия допир на светлината и вятъра. Измъчена от мрака съвсем залиняла, но нямала сили да отхвърли игото на камъка от себе си.

- Глупава тревичке - повтарял камъкът, - докосне ли те слънце, ти ще изгориш. Аз те пазя, аз! Аз съм твоят благодетел, аз! Трябва да ми благодариш, че се грижа за теб!

Някакъв порой отмъкнал камъка.

Слънцето докоснало тревичката, но животът й в тъмнина толкова я бил изнежил, че жарките слънчеви лъчи наистина я изгорили. Умирайки, тя рекла:

- Загубих своя благодетел, а аз не му повярвах!