Едно цвете беше тъжно, много тъжно. Толкова болка се бе събрала в него, че то не искаше да отвори нежните си листенца и да разцъфне. Как ли не го моли денят, който искаше да се порадва на красотата му. Как ли не му се моли нощта, която искаше да усети аромата му. Нито слънцето, нито звездите, нито капките роса, които се събуждаха на стъбълцето му, успяха да го склонят. Цветето беше толкова нещастно, сигурно заради червея, който се бе загнездил в корените му и говореше зли думи.
Една сутрин отнякъде долетя пчела. Тя забеляза цветето и забръмча около него. Не си мислете, че е празно нейното бръмчене. Не. Тя говореше благи думи на цветето. Разказваше му за утрото и деня, за безброй далечни места, пълни с красота, говореше му за чудните усмивки на дъгата, за любовната песен на щуреца. Да, прости неща говореше пчелата, и познати. Говореше безброй добри и благи думи, безброй красиви и нежни неща. И когато каза колко много капчиците роса обичат цветята, цветето най-после се усмихна. Разтвори чашчицата си и запя. Тогава вятърът дойде и започна лекичко да танцува с него. Слънцето го погали. Облаците дотичаха да се насладят на красивото цвете и дъждът го окъпа. Изведнъж червеят, който беше в корените и измъчваше цветето с лошите си думи, усети чуден аромат и изпълзя да види какво става на белия свят. Цветето беше свободно и ароматът му заля света, и в душите на всички разцъфна радостта, и пчелата напълни кошницата си с мед и отлетя.
от Венцислав Йорданов Динев
СПТУ ПО ПОЛИТИКА - един от младите учени...
И като стана дума за кино и мания...
31.07.2010 05:53