Китайските градини имат свой неповторим, безпогрешно познаваем облик. Нито една китайска градина не прилича на друга и нито един от огромния брой на елементите й не се повтаря. Напразно би било търсенето в това грандиозно зрелище на необозримия Хаос на някакви принципи или понятия, които биха ни помогнали да намерим реда в безкайната мозайка на битието. В китайската градина няма нищо подредено и преднамерено, тя развенчава всички условности на умозрението и затова не може да бъде сведена до някаква форма или схема, до илюстрация на извънположената й реалност. Нейното битие е в непрестанното разкриване на пространството и времето, във вечното самообновление.

От историческа гледна точка класическата градина в Китай, подобно на изобразителното изкуство, е плод на трансформацията на древната космологическа символика. В резултат на тази трансформация представата за парка като праобраз на рая или на райската пълнота на битието, райското изобилие, лишена от първоначалната митологична значимост е получила чисто художествено въплъщение. С времето градината в китайската традиция се освободила от необходимостта от буквална илюстрация на религиозния идеал и нейното изграждане станало изцяло резултат на свободно обмисляне (неизбежно предполагащо начетеност), вкус, въображение и майсторство.

Класическата градина на Китай е градина на учения мъж, прераснала от господарския двор във владенията на служителите на аристокрацията. Огромна роля за раждането й изиграла идеята за „уединения покой“, отшелничеството, разбирани не като начин на живот, а по-скоро като състояние на духа. Различните видове градини могат да бъдат уподобени на вариации върху една и съща тема, на различни тоналности в единна духовна атмосфера. Китайските градини могат да удивляват с неудържимата игра на фантазията или напротив, с целомъдрената си сдържаност, но те винаги напомнят едно и също - опита на съкровения живот, даден като предел на въображението и притежаващ пълната вътрешна определеност на „истина на сърцето“. Още повече, че миниатюрната композиция на градината на скромния учен убедително свидетелства за присъствието на тази символична реалност не по-малко от пищната и твърде откровена в своите претенции градина на богатия велможа. Класическата китайска градина е именно въплъщение на „пораждащата форма“ на битието, самото „семе на света“. Призвана да изяви „върху малко пространство безпределното“, сред многолюдието и шума на ежедневието да внуши „покоя на далечните върхове“.

Ученият, извеждащ значението на понятието градина от съответстващия му йероглиф, тълкува градината, като съвкупност на „земя“, „вода“, „листа“ и „огради“. За хората от епохата Мин градината е била праобраз на символическите светове на традицията: светът на „древните мъдреци“, блажената страна на “небесните обитатели“, но също и място, пазещо паметта за събития от личния им живот. 

Китайските автори единодушно посочват, като главно достойнство на градината, нейната естественост или способността й да изяви и усили естествените свойства на нещата. В описанията на градини постоянно се възпяват „обрасли с трева пътеки“, „чисти ручеи“, „диви камъни“. „Макар градината да се създава от човека, в нея само по себе си се разкрива небесното“ - пише Дзи Чън, а в друг свой трактат риторически пита: „Ако може до се достигне уединение на многолюдно място, защо да пренебрегваме близкото, устремени към далечното?“ 

В китайските ръководства по градинарство се придава първостепенно значение на съответствието на композицията и декора на градината с пейзажа на местността и природните свойства на материалите. Тук отсъстват толкова характерните за градините на Европа абстрактно-геометрична фигуративност, симетрия, прави алеи, скулптури, зелени площи и други атрибути, изразяващи доминирането на разумния порядък над първоначалния Хаос. В Китай идеята за природа се изразява с понятията дзъжан (естественост, самопроизволност) и дзаохуа (творческо преобразуване) - понятия, дълбоко чужди на западните креационистки теории, с техните идеи за пасивната материя, natura naturata. Затова образите на природата в китайската традиция, в светлината на символичното светоусещане имат двойствения статус на затъмнено осветление, на прозрачен екран, едновременно скриващ и изявяващ реалността. 

Китайската традиция, непознаваща противопоставянето на човека и природата, не познава нито обожествяването, нито низвергването на естествения свят. В нея човекът е призван да „даде завършеност на небесната природа“, т.е. да развива и засилва естествените свойства на живота, придавайки на нещата понятна форма, преобразявайки ги в символни типове, нещо, което не само не изключвало, но даже предполагало експериментиране с материала на природата, творческо въображение, вкус към фантастичното и гротеската.

Във всеки случай китайската градина е въплъщение на философията на Небесните Везни, уравновесяващи изкуственото и естественото. В нея човекът е равен с природата. Той „завършва другите, звършвайки себе си“, тъй като, вмествайки се в света, той се отклонява от света. Класическата изповед на китайския любител на градини принадлежи на поета от IX в. Бай Дзює, описващ своята градина: „Сега аз съм господар на всичко това. И разширявайки разбирането си за света, благодарение на подробното изучаване на разнообразието, мога ли да не почувствам сродство с това, което е извън мен и да не запазя вътрешния си покой? Тялото ми не познава тегоби, а в сърцето ми цари безметежност...“ 

Искайки да похвали градината, китайският автор непременно ще отбележи разнообразието на елементите, започвайки с пейзажните видове и завършвайки с формата и украсата на зданията. Ци Баодзя с прецизността на страстен колекционер описва красотата на своята градина, удивляваща всички с разкоша и размерите си. Градината била разположена върху три планински склона и включвала десет му равна земя; половината от нейната територия заемали вода и камъни, а другата половина - цветя, дървета и различни постройки. Между последните се отличавало триетажното здание на библиотеката, с работен кабинет, но освен нея в градината имало две къщи, три павилиона, четири покрити галерии, тераси, беседки и др. Забележителностите на флората били боровата алея, плантацията от черници и зеленчуци, където растели редки сортове сладки картофи.Сред камъните имало не малко уникални екземпляри поръчани от стопанина отдалече, за много пари. Самият Ци Баодзя оправдавал полушеговито-полусериозно това скъпоструващо творение със страстната си любов към градините.

Блестящ пример за неразличаването на утилитарното от символичното, на формата от нейния „пуст“ двойник в китайската градина се явява нейната ограда. В китайската представа оградата на градината с нищо не нарушава нейната естественост, а тъкмо обратно, отделяйки пространството на градината, го превръщала в „свят в света“. Била строена от кирпич, който измазвали с глина, а глината боядисвали в бяло. Глуха, издигаща се до покривите на зданията, надеждно скриваща живота на обитателите на дома, стената внушавала идеята за всеобятността на „завършеното“. 

С еднакъв успех стената служела на символични и на естетически цели, особено когато преграждала и разделяла отделните части на владението. В градините на Дзян"ан такива вътрешни стени обикновено били бели или „женски“ на цвят, украсени с орнаменти. Градинарите от времето на Мин сравнявали градинската стена с лист хартия, на който притежаващият художествен вкус човек „рисува камъни“, още едно напомняне за философемата на самотрансформацията, завършеността на битието в неговата сянка. А белотата на стената служела и като фон за композиция. Тя особено предразполагала към  съзерцание на сенките, хвърляни от цветята и бамбука в лунна нощ. Писмената на природата непринудено съжителствали на стената с писмената на човека: не рядко върху стената оставяли празно пространство и някой от приятелите или почетните гости на домакина можел, при желание, сам да напише нещо. Така стената в китайската градина се оказвала истинско огледало на „пълнотата на природата“ - праобраз на тази дълбина на сенките, в която се сливали отраженията на естествените форми и следите на човешкия дух. 

Нито една градина не може да мине без врата. Те били богато украсени, а на гледката, която откривали към градината, придавали особено значение. „На входа на градината се създава настроението“ - пише Дзи Чън. 

Традиционната китайска градина се отличавала с богата и разнообразна растителност, която имала подобно на всичките й елементи както утилитарно, така и символично и естетическо значение. Нерядко тя включвала и плантации от плодни дървета и цветни лехи засадени с лековити треви. И накрая, нито един възвишен мъж не можел да пропусне благородните дървета в своята градина. За достоен спътник на целомъдрения отшелник се считал вечнозеленият бор - символ на ненарушима твърдост и благородство на духа. Прочути били високите и стройни борове от планината Тиенму, а пред къщата било препоръчително да се засаждат борове с „бяла кора“, без да бъдат смесвани с други дървесни видове. Уън Джънхън съветва да се засади бор пред прозорците на кабинета, в корените му да бъдат положени декоративни камъни, а наоколо да се посадят нарциси, орхидеи и различни треви. Най-добре е планинският бор, продължава Уън Джънхън, „да бъде засаден на камениста почва. Кората му е като люспи на дракон, в короната му пее вятърът. Защо тогава да ходиш по планинските върхове или на брега на дълбокото море“. Присъствието на бора носело наслада на различните сетива: стройният ствол, грациозната корона, люспестата кора с напластявания радвали окото; да се вслушаш в шума на вятъра в клоните му, означавало да вникваш в изтънчената „музика на небесата“; грапавата повърхност на ствола пораждала усещането за непоколебима мъдрост.

С не по-малка популярност сред китайските градинари се ползвал и бамбукът - дърво жилаво и кухо отвътре, и поради това олицетворение на животворната пустота. Уън Джънхън дава подробна рецепта за отглеждането на бамбук: „За посаждането на бамбук е необходимо най-напред да се насипе възвишение, то да бъде обградено от ручей, а през него по диагонал да се прехвърлят малки мостчета. Тъй като в бамбуковата горичка трябва да се влиза сякаш се изкачваш в планината, в самата горичка нека земята бъде равна: на нея може да седнеш или лежиш гологлав и с разпуснати коси, подражавайки на отшелниците, обитаващи лесовете.... Под бамбука няма игли и листа, затова там можеш да седнеш, като постелиш право на земята рогозка или като направиш каменна скамейка.“ Ще добавим, че насажденията от бамбук често играели важна роля в композицията на градината: с тяхна помощ изкусните градинари създавали ефекти на екраниране на пространството. 

Почти във всяка китайска градина може да се срещне прасковата - „дървото на щастието“, прогонващо злите сили; а редом с прасковата нерядко посаждали круша, радваща погледа с нежните си цветове. Между другите дървета, достойни да украсят двора на човека с изящен вкус, се споменават плачещите върби - въплъщение на животворното начало ян, пищните магнолии, тунговите и бананови дървета, даващи дълбока сянка, софора, привличащ погледа със спуснатите си надолу листа, благоухаещите кайсиеви и мандаринови дръвчета, а също и различни храсти, излъчващи своите аромати. Още едно разпространено в китайските градини плодно дърво - фурмата, която садели не толкова заради плодовете, колкото заради цветовете - червени, розови или „бледобели“. Особено внимание познанавачите на изящното отделяли на цъфтящата слива от древността, символизираща душевно целомъдрие и чистота. Подобно на художниците, китайските градинари винаги отдавали предпочитание на сдържаните, приглушени цветове на флората и следели за това растителността в градината да не бъде прекалено гъста и буйна. Те се интересували главно от формата на растението, от неговия аромат, оттенъците на цветовете и не на последно място от играта на светлините и сенките - праобразът на вътрешното осветяване на тъмното телесно светоусещане от светлината на съзнанието.

Голяма част от китайското градинарство е отредена на отглеждането на декоративни цветя. С най-голяма почит се ползвал божурът, „царят на цветята“, доколкото в Китай бил смятан за въплъщение на чистия ян. В епохата Мин китайците отглеждали повече от сто вида божури, сред тях за най-добър бил смятан сортът „танцуващото лъвче“: цветове в пастелни тонове, листа „като пеперуди от яспис“, а семената, „като Златен Павилион“. Началото ин в царството на цветята е представено от хризантемата  - цвете на есента, символ на покой и дълголетие. Сред хризантемите за най-красиви били считани тези, чиито цветове били „подобни на разноцветните пера на чапла“. Навсякъде в Китай отглеждали жасмин, хортензии, рози, нарциси, хиацинти. На юг повсеместно се срещали различни видове орхидеи, като за най-красива била смятана орхидеята от провинцията Фудзиен и някои области от Дзянси. Без тези благоуханни цветове, отбелязва Уън Джънхън, „не можеш, когато живееш в планинска хижа“. От водните растения предпочитан бил лотосът. Устремен от тъмните дълбини на водата към слънцето, лотосът като че ли пронизва всички етажи на мирозданието и въплъщава неудържимата сила на живота. А неговите нежни цветя, разтварящи се над самата вода, са символ на душевна чистота, неуязвима за „калта и тинята“ на суетния свят. 

Предназначението на градината не се изчерпва с демонстрация на разнообразието на формите и свойствата на растителния свят. Друга, дори по-важна функция на растителността в градината, била да показва променливия и временен характер на самия живот. Дърветата и цветята нямали свой предначертан образ в някаква нормативна и вечна красота. Те се явявали знак на определен момент, ситуация, настроение. В минския компендиум на градинаря е казано: „Цветята растат цяла година, а им се любуваме десет дни.“ Обикновено в градината създавали кътове, предназначени за посещение през различните годишни времена. Юан Хундао дава в своята „Книга на цветята“ (нач. на XVII в.) подробни наставления за това как и при какви обстоятелства трябва да се любуваме на различните цветя: 

„На зимните цветя следва да се любуваме след първия сняг, когато небето прояснява след снеговалежа. Най-добре е това да става при новолуние, в уединена хижа. 

Пролетните цветя е най-добре да бъдат съзерцавани при слънчева светлина, седейки в прохладен ден на терасата на величествен дворец. 

Летните цветя се наблюдават най-добре след дъжд, при свеж вятър, в бамбукова горичка или на брега на поток. 

Есенните цветя изглеждат най-прекрасни в лъчите на залязващото слънце и в сгъстяващия се полумрак, близо до стъпалата към входа, на пътека с прораснал мъх или под свод от сплетени лиани. 

Ако се пренебрегне времето и не се избере правилното място, духът отслабва и се разсейва и никакви старания вече няма да го върнат.“

Дърветата и храстите са и мястото, обитавано от птиците. Съзерцанието на полета на птиците и слушането на чуруликането били почтени занимания за възвишения мъж, живеещ „в пустотата“. Освен това птиците, както пише Уън Джънхън, „познават годишните времена, възвестяват настъпването на зората, възпяват идването на пролетта“, следователно отбелязват протичането на времето, и в този смисъл „откликват на непрестанното бодърстване на просветленото сърце“. От древността китайците оказвали дълбока почит на жеравите и щъркелите. Това са патриарсите на птичето царство, спътници на даоистките небесни обитатели, през своя дълъг живот погълнали в себе си, подобно на антикварни предмети, „чистия дух“ на жизнените метаморфози. За най-добри били смятани жеравите от районите на устието на Яндзъ - високи и стройни, пристъпващи така, сякаш танцуват, притежаващи „чист и звънлив глас“, който можеш да чуеш дори „на няколко ли“. 

Задължителен елемент на китайската градина била водата. Водната стихия представя две различни, но еднакво присъщи й качества. От една страна, тя е огледалото на света, въплъщение на покоя, пустотата, неведом двойник на всички образи, пазен от играта на отраженията. От друга - водата е знак на вечното движение, чиста изменчивост. Тя изпълва градината с живот, отразява и пази в себе си променливостта на битието - полета на пеперудите и водните кончета, движението на рибите и сенките, хвърляни от дърветата и камъните. Същата тази вода, кипяща, блика от кладенци и извори, спуска се по клокочещи каскади, разбягва се в звънливи ручеи и лъкатушещи потоци. Подобно на крайбрежните цветя, тя говори за мимолетното, за безвъзвратно отминаващото, но в непрестанния й бяг се таи вечният покой, потоците вода мият неподвижните, масивни камъни. 

В градините Дзян"ан водата е постоянна спътница на човека. Тук няма високи брегове, отделящи  водната повърхност от света на хората. Терасите и павилионите израстват направо от водата, оглеждайки се в своето отражение, пътеката се извива точно над водата, а през потоците са прехвърлени изящни мостчета. Дори покривите на павилионите са строени така, че дъждовната вода да се излива от тях върху камъните като истински водопад. Архитектурните елементи - знаците на цивилизацията - въвеждат стихията на водата в едно премерено пространство, придават й естетическо качество, но без да й пречи да бъде открита за Небесния простор, да отразява небесата и свободно да общува с тях. Не случайно Хун Дзъчън нарича есента най-красивата част от годината, когато „във въздуха се носи ароматът на орхидеи, а водата, сякаш се слива с небесата: и нагоре, и надолу е прозрачно и светло.“ 

Да не забавяме и за практическото значение на градинските водоеми: от тях черпели вода за нуждите на домакинството, около тях устройвали пикници и правели разходки, в тях развъждали декоративни рибки, чието съзерцание било не само приятно, но и полезно за развитието на чувствителността. Обикновено в къщите отглеждали т.нар. „червени рибки“, отличаващи се с яркочервени и жълти нюанси на окраската и причудлива форма на опашката. Познавачите отделяли особено внимание на очите, плавниците и опашката. Чън Джънхън дава подробни съвети: „За да се любуваш на рибките, трябва да станеш рано, преди да е изгряло слънцето и тогава ще видиш особено отчетливо как живо и весело те сноват в кристално лазурната вода. За това занимание е подходяща и прохладна лунна нощ, когато виждаш плъзгащите се във водата сенки на рибите и от време на време чуваш тих плясък, зрението и слухът се пробуждат. Ако повява приятен ветрец, чува се шуртенето на ручей или приглушеният шум на дъжда, а наоколо цъфти пищна зеленина, всичко това благоприятства съзерцанието на рибите.“ Според Ту Лун стайните рибки са осбено ценни и затова, че изявяват безбройните „превъплъщения на измамливата видимост.“ 

Задължителен елемент на градинските пейзажи били камъните. По традиция камъкът бил считан за елемент полуприроден и получовешки. Затова камъкът в китайската градина по някакъв начин уравновесявал стихиите на дърветата и водата, и знаците на човешкото присъствие - архитектурните съоръжения. Но главното достойнство на камъните, в очите на китайците, се определяло от традиционната представа, че сгъстявайки се, „чистата семенна енергия на Небето и Земята се превръща в камъни и като излиза от земята, приема причудлива форма...“ 

Необикновената форма на камъните била считана за знак на жизнената сила на космоса, спонтанна вибрация на духа. Вдлъбнатините и отворите в плътното тяло на камъка сякаш са очевидна среща на пустотата на небесата със земната твърд. Магията и етиката на камъка били неотделими от неговата естетика. Рядката форма, увличащащите нюанси на цветовете, стаената мощ на масата му, пустотата, формите, образуващи съкровената му основа, правели от камъка не само вместилище на енергия, но и художествено ценен предмет. Камъните били съзерцавани, били докосвани с ръка, вслушвали се в тях и дори... преминавали през тях. Повече от всичко били ценени три техни свойства: „проницаемост“, позволяваща да се усети тяхната масивност; „крехкост“, носеща усещане за изящество и въздушна лекота; „откритост“ - красотата на кухините и отворите, които сякаш разтварят камъните в обкръжаващото ги пространство, като веществено подобие на „разкритото сърце“. Разнообразни били и начините на разполагане на камъните в градината: те можели да стоят самотни, в група или на фона на стена, да допълват зеленината или сградите, да се извисяват над гладката водна повърхност или да служат за скамейки, екрани, маси. 

Китайската градина е немислима не само без цялото природно богатство, но и без архитектурните съоръжения, обозначаващи човешкото присъствие. В архитектурните елементи на китайската градина се отразяват всички образи на човека, цялата негова практика: семейният живот и свободното време, трудът и творчеството, съзерцанието и общуването. Множество постройки и съоръжения са разпръснати по цялата територия на владението, като всяка от тях има своя особена функция и създава определено настроение. Освен жилищните сгради тук има тераси за съзерцание, павилиони и беседки за уединение, колиби за учени занимания, медитация, пиене на чай, музициране, къпане, приготвяне на билки, любуване на снега, дори за следобеден сън... Всяка постройка се явява и фокус на околното пространство, организира определено място от градината - нейните отделни „кътчета“, проникнати от особено настроение, от особено качество на живота. 

Не е случайно, че основният принцип на устройство на градините е съответствието, единението или взаимното проникване тун на архитектурата и пейзажа, екстериора и интериора. В най-красивите  градини на Дзян"ан всяка постройка заема уникално място в комплекса на градината, всеки архитектурен детайл има мяра и ритъм, свой собствен стил. Но точно в тази игра на безкрайно раздробяващи се контрасти, музикалното многогласие от ритми не свива пространството до обеми и маси, а преобразява физическите тела в символични типове и достига безусловната приемственост на къщата и градината, пространството на вътрешното и външното. Приемственост металогическа: тук, като в полусън е допустима случайността, грешката, несъобразността, несъвършенството: над строгите паралелепипеди на стените се изсипват непропорционално разтеглените извивки на покривите, гладките плочи на изящните мостове лежат върху необработени, сякаш набързо нахвърляни, скали, изящна беседка се слива с почти безформен камък... В този завладяващ поток на саморазместване (и следователно на етически значимо самоограничение) на всичко, всяка граница между дома и градината, между градината и външния свят се оказва един от неизброимите знаци на прехода, превръщението, вездесъщата Пределност. 

В павилионите и галериите на китайската градина разположението на прозорците никога не е случайно или подчинено единствено на утилитарни цели. Прозорецът в пространството на китайския дом-градина е паметник на изтънчена култура на съзерцание. Свързвайки близките и далечни планове в една плоскост, той наистина „скривал, за да направи видимо“: отстранявал външния изглед, за да възбуди у наблюдателя интуиция за вътрешното пространство и пробуждал съзерцанието за непрестанно наличните хоризонти на видимото.Това съзерцание на скритите метаморфози, предполагало някакво водещо навътре движение - това, на езика на традицията, наричали „проникване в недостижимо-уединеното“. Китайската градина е немислима без причудливо заплетените пътечки, зигзагообразните галерии, ъгловатите мостове, скритите проходи, откриващи все нови и неочаквани гледки, но и внушаващи чувството за вътрешна приемственост на живота. Да бъдеш в такава градина, се оказвало постоянно отмахване на воали от изплъзващото се присъствие на реалността. 

Китайската градина, за разлика от японската, е създадена не за чисто съзерцание, а за живот или, казано по-точно, за освобождаване в човека и предметите на силите, „оживяващи живота“. Изкуството на градините по китайски означава да кажеш възможно най-много, проявявайки възможно най-малко. В VI в. художникът от Суджоу Шън Фу обобщава принципите на градинарството: „В малкото прозирай голямато, в голямото - малкото, в пустотата умей да видиш съществуващото, а в съществуващото пустотата. Понякога скриваш, понякога разголваш, понякога привличаш погледа върху това, което лежи на повърхността, а друг път пробуждаш вглеждането в дълбочина. Не си струва да харчиш пари, за да се снабдиш, както казват, със „зашеметяващи криволици, хитроумни обрати“, единствено за да създадеш пустош с надгробни камъни.“ 

Китайската градина не символизира нищо и въпреки това тя е символична, тъй като нейното битие, както самият живот на просветленото Сърце - е двойно без двойственост. Както казвали в Китай, „вътре в градината има още една градина“, при това в двоен смисъл: градината се разпада на множество самостоятелни кътове и композиции, своеобразни мини-градини, но тя също пази в себе си, невидима, друга градина. Съгласно популярната формула, градината трябвало да бъде така разделена, че във всяка точка „зад пределите на изгледа, да има още един изглед“. Китайската градина във всичките си подробности съществува „в сянката на другото“. И всички пейзажи в нея трябвало да бъдат „като видени в огледало“: те са знак за „съкровената-изтънченост“ на дълбочината на опита, таяща в себе си „семената на нещата“, условията за нашето възприемане на света... 

Пространствената композиция на китайската градина - това е праобраз на битието на Дао като „съ-общност на вътрешно и външно“. Тя ни предлага да гледаме на света едновременно с „различни очи“; непрестанно странствайки във времето и пространството, винаги чувайки в сърцето си музикалното кресчендо на „вечно виещата се нишка“ на Средния Път. Това е чисто символично място на метаморфози, където всяко нещо намира себе си в „другото“. Затова тук, като в сън, нещата ни се струват не такива, каквито са в действителност, и наблюдателят е обграден отвсякъде с измамливи гледки: близкото изглежда далечно, малкото - голямо, а далечното и голямото могат да станат част от миниатюрна композиция. Оптическата измама тук не е само забавен трик. Самообновяващите се пейзажи ежеминутно разрушават всички умствени привички, за да доведат съзнанието до изначалната „усредненост“ на възприятието - задължителното условие за покоя на духа.. 

Откритостта предполага внимателно и деликатно вглеждане в света. И китайската градина възпитава необикновено изострена чувствителност, способност на съзнанието да се потопи в смътния свят на  микровъзприятията. Разходката в китайската градина носела опита за „непрестанното обновление“, постоянното откриване на света - отново и отново. Разбира се, тя не можела да не напомни на минските съвременници за разгръщането на живописен свитък. Но аналогията с живописта не е единствената, а и може би не е най-дълбоката. Художественият език на градината притежавал не по-малко убедително сходство с поезията. 

Лиризмът на китайската градина притежава нямата изразителност на жеста, който изпреварва словото и го поражда. Надписите присъстват задължително във всеки китайски дом и градина. Върху стените в градините на Китай изписвали стихове и паметни надписи; отделните части и постройки имали свои поетични имена, отбелязвани писмено, терасите и павилионите украсявали с двойка изречения, изсичали текстове в камъните, върху специални стълбове и стели. Присъствието на текста в пейзажа на градината като че ли допълвало недостатъците на чувственото възприятие и приканвало да се внимава в това, което като че ли не било тук, но се явявало най-естествено за даденото място. Разбира се, текстът говорел за пред-чувстваната метаморфоза на битието - за нещо вечно отсъстващо, само очаквано или спомняно, но въпреки това способно да заяви себе си във всеки един миг. Без словесния си облик китайската градина никога не би могла да се превърне в райското място, с неговите възвишени призраци, символите на блаженство и паметта за отдавна отминали, но вездесъщи „златни дни“. 

Така текстът открива в битието на градината недостижимата дълбина на „уединението“, превръща съзерцанието на градината в акт на вътрешно проглеждане, именно: прочитане на рисунката-текст от „незапомнена древност“ в безкрайните „нюанси на измамната видимост“. А контрастите между пейзажа и надписа, подобно на контраста между словото и образа в живописния свитък, подхранвали творческото въображение. Без него тайната на двуединството на външния изглед на градината и нейният съкровен „обратен“ образ би била изгубена. Възможно е точно поради това Юан Мей да твърди, че поезията, дори по-добре от живописта, е способна да изрази истинската същност на изисканите градини. 

В В Малявин