ОСКАР УАЙЛД

От известно време си имах нарочен човек, който да ме снабдява с роза, която да закичвам на бутониерата на неделния си костюм. Понеже всяка неделя получавах цвете за ревера, не смятах, че е кой знае какво. Мил жест, който ми беше приятен, но се превърна в навик. Една неделя обаче това, което считах за нещо обичайно, се превърна в нещо много специално.
Когато си тръгвах след неделната служба, едно момченце дойде право към мен и рече:
- Господине, какво ще правите с цветето си?
Отначало не можах да схвана за какво стаба въпрос, но после разбрах.
- За това цвете ли говориш? - попитах аз и посочих розата, закачена на ревера на сакото ми.
- Да, господине. Ако ще го хвърляте, бих искал да го взема.
Засмях се и радостно отвърнах, че ще му дам цветето, като между другото го попитах какво смята да прави с него. Момченцето, което навярно нямаше и десет години, вдигна глава към мен и рече:
- Искам да го дам на баба, господине. Миналата година майка ми и баща ми се разведоха. Живеех при мама, но тя се омъжи повторно и ме изпрати да живея при баща ми. Известно време живях при него, но после той каза, че не мога повече да остана и ме изпрати да живея при баба. Тя е толкова добра с мен. Готви ми и се грижи за мен. Тя е толкова добричка с мен, че ми се иска да и подаря това хубаво цвете заради обичта и грижите й към мен.
Когато момченцето свърши да говори, аз бях като онемял. Очите ми се напълниха със сълзи и разбрах, че то е докоснало нещо много дълбоко в душата ми. Откачих цветето, погледнах момченцето и рекох:
- Синко, това са най-прекрасните думи, които съм чувал, но няма да ти дам това цвете, защото то е недостатъчно. Погледни към амвона и ще видиш един голям букет цветя. Всяка седмица различни семейства купуват цветя за църквата. Моля те, занеси този букет на баба си, защото тя заслужава най-доброто.
Сякаш за да ме трогне още по-дълбоко, момченцето каза още нещо, което помня и до днес.
- Какъв чудесен ден? Поисках едно цветенце, а получавам цял прекрасен букет.

ПАСТОР ДЖОН Р. РАМЗИ