Повярвай ми: душата ти, момиче, е градина.
Повярвай ми, не пускай в нея никой!
Ще влезе първият, с ботуши тъпчейки гергините,
ще смаже перуники.

Щом пуснеш втория - ще влезе просто тъй, от скука,
ще се разходи равнодушно из лехите,
ще ти даде съвет, и - тръгнал си оттука -
ще те остави да ридаеш скрито.

И ти, загрижена за розите си и игликите,
ще им намериш господар - да ги закриля.
От самота или от обич ще повикаш
за тебе - нежната - един носач на сила.

Но се пази от мисълта, че той разбира от цветя!
В градината той минувач е просто -
би сложил цвете върху масата сред хляба и солта,
единствено за да го видят гостите.

Ала - момиче, вярвай ми! - от друго се пази:
по-страшно друго е, повярвай ми, момиче:
да си умрат цветята ти, щом зима ги срази,
без никого да заобичат.

Венета ВЪЛЕВА