Приказка за щастието

Сред изумрудената шир от закъснели мисли и неосъществени спомени една перлена лодка плаваше към небето. В още далечната точка на безкрайния хоризонт изплува едва доловима истина. Лодкарят не я забеляза, защото искаше да достигне облаците и не поглеждаше към подводните камъни, където истините най-често се крият.

Истината лежеше самотна в зелената прегръдка на морето и съжаляваше себе си. Каза си, че много отдавна някой разсеян рибар я е захвърлил сред скалите и водораслите, защото е безполезна. Завидя на тайните, които хората непрестанно търсят и които дори нямат нужда да бъдат откривани.

Перлената лодка плава дълго, но вместо небето, достигна чужд бряг. Разочарован, лодкарят отплава обратно към дома си, за да потърси утеха за разбитата си мечта. Когато видя силуета на любимия бряг, морето се разлюля. Вълните напълниха лодката и я потопиха. Лодкарят потъна заедно с нея и достигна камъка, където истината се криеше. Тя се зарадва, че някой все пак я е открил и се показа.

"Колко съм глупав." - помисли си лодкарят. Превърна се във вятър и се качи на един далечен облак.

"Аз съм много тъжна истина." - каза си истината и заспа в потопената лодка.

Морето я скри сред зелените си вълни и зачака някой друг пътешественик за потърси небето...