Роза,която изникнала от пукнатина в бетона,
Някак ей така,изникнала сама,напук на всички,
Роза,с падащи листа но не от късната есен а от самота.
Роза,толкова ранима и крехка като нежна женска душа.
И някак скрила се от всички и с поникнали бодлички,
За да се защити от самотата.

Роза - символа на любовта,
А защо е сама?
Роза,с гонени от вятъра листа,
Но дали и символа на любовта ще повехне като неговите падащи листа?

Дори небето да почернее и омразата света да завладее
Розата ще бъде все тъй красива,
Все тъй красива,млада,дива.

И дори във таз гротеска,
Черна,мрачна,тъжна гледка,
От която светът е завладян,
От мрачни чувства,като черен ураган.

Розата не ще повехне,а ще цъфне
И ще върне на света,
Забравеното,най-светлото чувство – любовта.