Имало едно време една приказна страна със странни обитатели, които живеели в чудати домове, спели на необичайни места, ядяли необикновени ястия и въобще водели странен начин на живот. Това били приказни герои, създадени от въображението на хората, но толкова истински, колкото техните създатели. Тяхната страна Приказландия била неоткриваема за обикновените хора по простата причина, че била невидима за човешките очи, а и кой ли можел да я намери, след като никой не знаел за нейното съществуване. Но нейните жители не се чувствали зле от това, напротив - това било добре дошло за тях, тъй като били необезпокоявани от натрапници и си живеели мирно, кротко и задружно в своя измислен и красив свят.

Ала случило се нещастие - някой взел, че омагьосал приказните герои и същества, и настъпил страшен смут в приказните среди: в един момент всички девойки от приказното кралство решили, че са или Снежанки, или поне Спящи красавици; магове и вещици, изгубили магическите си способности, и по цял ден гледали птиците как играят с котките на "Стражари и апаши"; драконите отдъхвали на плажа в компанията на сърцати юнаци, които били забравили, че именно тях доскоро търсили под дърво и камък, за да спасят нечие царство от огненото им дихание и т.н., и т.н.... И това не било всичко: бъркотията сред приказния народ била пълна, защото никой не си спомнял от коя приказка е точно и всички вършели неразумни неща. А кой най-много страдал от това ли? Естествено, че децата! Можете ли да си представите - купувате си книга за "Дванайсетте лебеда" и вътре вместо тях и сестра им Елиза виждате какво - Баба Яга с Трите прасенца пият какао с чудно красив принц, а русалката Ариел си играе със Сто и един далматинци. Е, не може така, нали? Но защо ли е станало това? Какво ли се е случило с приказния свят?

Ами трябва да се върнем малко назад, за да открием причината...

В злощастния ден Кралицата на Приказното кралство организирала бал и била поканила всички свои поданици да се веселят. Имало подредени вълшебни маси с магически блюда и напитки, а малък оркестър от щурчета свирел нежна музика, която галела слуха на присъстващите. От всичките краища на приказната страна се стичали обитатели и невероятни ухания изпълвали кралския дворец. Пред бляскавия палат спирали необикновени превозни средства - впрягове от морски кончета, от костенурки, вълшебни метли, каляски от тикви и още какво ли не, което ставало за придвижване. Тук можели да се видят и разхождащи се дървета и храсти; и свирещи на арфа горски феи; и пърхащи с искрящи крилца елфи; и надути джуджета с големи шкембета и дълги бради; и парцаливи старици и майки-лъвици - цял един необикновен свят. Всички били приветливи и се поздравявали взаимно. Дори и лошите герои били добрички, защото те само в приказката си били принудени да бъдат такива, а иначе в техния си свят били съвсем различни. И всичко било прекрасно до момента, в който се появил огромен черен облак и завалял дъжд от бонбони, които затрупали всичко наоколо. Присъстващите помислили, че това е част от празненството и си похапнали добре от тях. В момента, в който всички вкусили от шоколадовата наслада, забравили от коя приказка са и как се наричат. За жалост стражите на двореца нарушили заповедта на владетелката да не напускат поста си и също тайно вкусили от примамливото лакомство. Затова и по-късно не могли да доловят надвисналата над царството опасност. Хаосът се увеличил още повече, тъй като цялата приказна библиотека била обърната наопаки, а книгите с приказки и легенди - накъсани и разхвърляни. Положението изглеждало отчайващо, но в този момент пристигнали двама закъснели гости: мъдър беловлас старец от една много стара приказка и смел царски син. Те влезли в огромния кралски дворец и останали изумени:

- Дядо Белокоско, какво виждат очите ми? - възкликнал младият мъж. - Нещо лошо се е случило тук.

- Прав си, синко, всички изглеждат странно! Не ми харесва тази работа! Трябва да разберем какво е станало - отвърнал старецът.

Двамата се отправили навътре към кристалната тронната зала с надеждата да разберат нещо повече. Минавали през разкошно подредени стаи, всяка една от които посветена на отделна приказка, затова и палатът бил толкова голям. По стените им висели уникални живи картини с различни епизоди от приказката, позволяващи на всеки желаещ да влезе в тях и да се разходи из приказната история. В едни от стаите ухаело на бурно море, в други на борова гора, а в трети на полски цветя и всичко - в прегръдката на омайна музика. Навсякъде около възрастният мъж и принца тичали приказни герои и същества, изпаднали в еуфория и безцелно обикалящи из царския дворец. Никой от тях не обърнал внимание на новодошлите и даже и да се спирал до тях, нищо не могъл да им каже, а само се смеел глуповато. Било и смешно, и страшно!

Надеждата им угаснала съвсем, когато открили прекрасната си Приказна Кралица, играеща на "Сляпа баба" с едно космато таласъмче и два дългоухи заека. Разбрали, че и тя е засегната от тайнствената болест, от която всички се били променили.

- Какво ще правим сега? - отчаяно попитал царският син.

- Ще трябва да си послужим с вълшебство, за да разберем. - отвърнал беловласият старец. - Огледай се наоколо! Трябва да открием нещо, което да ни помогне! Двамата видели най-различни вълшебни предмети, разпръснати из стаите. Момъкът се навел и взел едно магическо огледало с чудесна изработка и цялото покрито със сапфири. Тъкмо да го използва и в този момент се чул дрезгав глас:

- Огледалото е мое! Защо си ми го взел?

Принцът се обърнал и какво да види - един голям вълк стоял до тях и ги гледал страшно.

- Какво каза? - го попитал момъкът.

- Огледалото е мое и си го искам! - застрашително наежил козината си вълкът.

- Добре, добре, почакай! Ще ти го върна, но първо искам да ме увериш по някакъв начин, че наистина е твое. Чакай малко... - престорил на замислен царският син. - А, сетих се! Кажи как го използваш, за да видиш например нещо!

- Лесна работа! Взимаш огледалото, поглеждаш в него и го караш да надникне там, където искаш и готово! - махнал с лапа вълкът и вече малко по-спокоен приседнал до тях.

- Нищо не разбирам! - учудено казал дядо Белокоско. - Изглежда, че приказландците не само са забравили от къде са и кои са, но и им са натрапени и спомените от чужди приказки, иначе как може този вълк да си спомня преживелиците на друг герой...Добре! Хайде, Вълчо, помогни ни с твоето огледало! Кажи му да ни върне в началото на празненството, когато всичко е било наред! Сивият вълк взел огледалото, изрекъл тайнствените думи и вълшебната му повърхност отразила картината с бонбонения дъжд, а след това то показало как едни черни, страшни сенки опустошават библиотеката с приказките.

- Ох - ох - ох! - въздъхнал беловласият. - Мислех, че никога вече няма да ги видя!

- Но за кого говориш? Кои са те? - попитал младият мъж.

- Това е дълга история...Отдавна, много отдавна в прастари времена, когато хората били облечени в кожи и живеели в пещери, вечер на светлината на огъня, си разказвали страховити истории за тъмните и зли Сенки, които ги дебнели в гората. Те много се страхували от тях и ги смятали за своите най-страшни врагове след дивите зверове, защото близките им изчезвали тайнствено в гората без никакви следи и повече никой никога не ги виждал. Много от древните хора били съзирали нощем грозните им пипала, злокобно надвесени в съня им и опитващи се да отмъкнат някого. Именно тези Сенки по-късно не можаха да заживеят задружно с приказните герои в нашето вълшебно кралство и бяха прогонени за вечни времена вдън земи. Но явно не са могли да се примирят и са изчаквали векове наред, за да нанесат страшния си удар върху Приказландия.

- Но защо ние не знаем за тях? - запитал принцът.

- Защото тогава вашите приказки не бяха измислени още от хората и ние решихме, че не е нужно приказните герои от по-новите приказки да знаят за тях. Смятахме, че завинаги сме се отървали от неприятелите си и никога повече няма да ги видим или чуем.

- И какво ще правим сега? Как ще спасим приказните жители? - се разтревожил царският син.

- Лошото в случая е, че всички книги в библиотеката са унищожени. Трябва да развалим магията на бонбоните - изглежда, че те са причината за тази бъркотия и тогава ще възстановим по-лесно всички приказки щом се възвърне паметта на нашите събратя. - отговорил мъдрият старец, след като помислил малко. - Надявам се да има и други наши сънародници, които да не са вкусили от бонбоните и да ни помогнат.

И наистина имало такива приказни герои, които по една или друга причина не могли да отидат на бала на Кралицата на Приказландия. Огледалото им показало една от тях - Феята на росата. Тя живеела недалеч от кралския дворец на уханна горска поляна в кокетна къщичка от блестящи капчици роса, всяка от които, галена от слънчевите лъчи, светела като искрящо скъпоценно камъче. Тъй като тя всяка сутрин трябвало да разпръсква от бяло облаче нежна роса, за да могат тревиците и цветята да се освежат, не могла да се отзове веднага на поканата на своята владетелка и по този начин се спасила от бонбоненото зло.

Зарадвали се двамата приятели и се сбогували с вълка. Преди да излязат от палата взели една бездънна торба, напълнили я с вълшебни предмети и поели към дома на Феята на росата.

Тръгнали по каменния път, който лъкатушел през Вечната гора. Местността била много живописна и те се любували на прекрасната природа. Сладкопойни птички извивали нежни трели в зелената прохлада. Мънички катеричета - рунтавелчета подскачали по клоните на дърветата и забавлявали горските духове, които си почивали на една кичеста ела, важно клатели крака и замисляли нова пакост. Някои от вековните дървета поздравявали двамата спътници и ги приканвали да поседнат под кичестата им сянка, за да си побъбрят, а други им пожелавали добра сполука. В гората всичко изглеждало по старому, но скоро забелязали, че все пак бонбоненият дъжд и тук е нанесъл поразии. На едно дърво видели бухал да пее прекрасно като славей, на друго - летяща риба да се подава от хралупа, а на трето - таралеж да плете паяжини. Забързали още повече двамата другари, защото разбрали, че всяка минута е ценна и няма време за губене. Повървели още известно време и скоро преди да се здрачи достигнали до къщичката на Феята на росата, която вече ги очаквала - нали като всяка вълшебница и тя си имала начини да научи някои нещица. Феята била много красива - с буйна червена коса, която се виела в немирни къдрици, надничащи любопитно изпод островърхата шапка с дълъг воал. Тя била с бяло лице, на което сияели като изумруди две прекрасни зелени очи и сочни устни, ухаещи на малини.

- Здравейте, приятели! Ако знаете от кога ви чакам! Разбрах за бедата, сполетяла приказното ни кралство - казала феята и хубавото й лице придобило угрижен вид.

- Здравей, добра ни приятелко! За съжаление този път се виждаме по лош повод, но какво да се прави, само ние явно не сме яли от проклетите бонбони и сега сме длъжни да помогнем на нашите събратя да ги избавим от злата магия на черните Сенки. Те се опитват да завземат приказната ни страна и да опустошат всичко прекрасно, създадено от хората през вековете - отвърнал побелелият мъж.

Поканила феята дядо Белокоско и царския син в своя невероятен дом от утринна роса, нагостила ги с вкусни гозби и започнали да обсъждат проблема. Никак не било лесно да измислят план за действие, а и не знаели къде са в момента Сенките и как да ги победят, за да спасят Приказландия. Накрая уморени преди да заспят, решили, че на другия ден ще потърсят сестрите на феята - Феята на морската пяна и Феята на дъждовните капчици, за да им помогнат в трудното начинание, като искрено се надявали и те да не са вкусили от омагьосаните бонбони .

Рано сутринта най-голямата от трите феи - Феята на росата изпратила вест по два бели гълъба на своите по-малки сестри да я навестят час по-скоро. По пладне една след друга пристигнали първо Феята на морската пяна, а след нея и Феята на дъждовните капчици. И те като сестра си били пленителни същества, една от друга по-хубави. Феята на морската пяна - Вълница била облечена в светлосиня роба с гарнитура от морска пяна, на красивата си бяла шия носела коралова огърлица, а русите й коси се сипели неудържимо по раменете. Ръцете й били много фини, очите с променливия цвят на море, а трапчинките на розовите бузи издавали весел нрав. Най-малката от трите сестри била дребничка, много изящна, с миловидно изражение на лицето, вглъбена, с меланхоличен поглед в замислените, тъмни очи, а на гладките черни коси срамежливо стояла китка момина сълза, цялата обсипана с нежни дъждовни капчици - така и я наричали - Капчица.

Сияние озарило малката полянка пред къщата на стопанката, когато сестрите се събрали и прегърнали.

- Здравей, сестрице Росице! - поздравили по-голямата си сестра двете феи.

- Здравейте, скъпи мои сестрички! Добре, че дойдохте веднага! Имаме голяма нужда от помощта ви - аз и моите приятели - дядо Белокоско и царския син. Радвам се, че не сте яли от бонбоните, които вчера са се изсипали над Приказния свят и са нарушили спокойствието на мирното ни кралство! - отвърнала Феята на росата. - Но да не губим време и да се залавяме за работа! Кажете, сестрици, чували ли сте за Сенките?

- Не, не знаем нищо за тях! - отвърнали те.

Тогава старецът и на тях разказал каквото знаел за старите врагове на Приказландия.

Замислили се Вълница и Капчица как могат да помогнат на страната си. Решили да използват вълшебните си пръчици, за да научат нещо повече за странните Сенки. Заедно със сестра си Росица ги насочили към лазурното небе и образували пъстра въртележка от разноцветни багри, които постепенно се оформили във вълшебно хвърчило. С леки, но точни движения първо го отправили на изток, после на запад, след това на юг, но нищо не открили. Най-накрая, когато хвърчилото прелетяло над студения север с горите тилилейски, в края им сред Мразовития океан феите съзрели тайнствените Сенки. Но това съвсем не било достатъчно, защото трябвало един от тях да отиде до там и да се опита да научи тайните планове на враговете им. За целта естествено най-подходящ бил младия принц.

Още на следващия ден той се отправил към северната земя, като използвал летящо килимче. Откъдето и да минел безстрашният момък, сърцето му се късало на хиляди малки парченца като виждал какви поражения е нанесъл бонбонения дъжд на тяхното кралство - приказните герои били такава тъжна гледка, тъй като не били на себе си и не знаели кои са, от къде са и какво правят. Ала безумните им очи били най-непосилната гледка за него - толкова големи и празни - нищо неразбиращи и нищо неразпознаващи очи...

След няколко дни царският син стигнал до края на слънчевите земи и навлязъл в северната част на Приказната страна. Пред него се простирали снежните гори тилилейски - страшни и опасни, със стръмни скали, остри зъбери и бездънни пропасти. Студеният вятър препускал на воля из заскрежените им пътеки и сякаш се опитвал да го сплаши с гръмогласния си кикот. Момъкът решил да спре, за да пренощува и да обмисли по-добре нещата. Намерил пещера, в която се подслонил, и запалил огън, за да се постопли. Постлал една кърпичка "Дай да ям" и се нахранил пребогато. Заспал, а на сутринта се събудил и побързал да последва съвета на дядо Белокоско, който предвидливо му бил дал бездънната торба с магически вещи и му заръчал на всяка цена да ги използва. Принцът изсипал съдържанието й на земята и открил прозрачна гадателска сфера. Потъркал леко гладката й повърхност и видял насред Мразовития океан самотен, злокобен остров от човешки черепи. Нямало никакъв начин пеша да се стигне до него - вълните били бурни и ревът им бил оглушителен. На върха на острова стърчал мистериозен замък от изсушени прилепи - там се намирали черните Сенки. После кристалното кълбо му показало най-високата част на двореца - мрачна кула, която обитавал Господарят на сенките - най-кошмарният от всички. Той бил измислил пъкления план с омагьосаните бонбони и мечтаел да подчини на волята си приказното кралство, за да погуби завинаги Света на приказките и да лиши всички деца от прекрасната възможност да се забавляват, четейки приказни истории.

След като видял всичко това, смелият царски син си сложил на главата шапка-невидимка, седнал на летящото килимче и полетял над студената вода. Мразовитият океан бучал сърдито под него и с ярост хвърлял стоманените си вълни върху острова. Добре, че бил юнак, защото иначе веднага щял да се откаже, щом съзрял в действителност колко са страховити островът и замъкът. Царският син имал чувството, че времето е спряло и неговата приказка никога не е съществувала - толкова далечно му се струвало всичко. Гневът в душата му се засилвал все повече срещу безсърдечните Сенки, които причинили толкова нещастия на Приказната страна. Най-сетне достигнал до причудливия замък и килимчето се отправило направо към високата кула. Както и очаквал, Господарят на Сенките наистина бил там в компанията на най-лошите Сенки.

О, колко неприятно било всичко тук! Стените на кулата се потрепервали от режещия вятър и сякаш всеки момент щели да се откъснат, а призрачните й обитатели с неприятните си стържещи гласове, се носели из вътрешността й. Господарят на Сенките бил най-отвратителното същество, което храбрия принц бил виждал - огромно, безформено, което всявало неописуем страх. Черните му пипала сякаш били безчет - толкова многобройни и непрекъснато мърдащи - все едно, че искали да се докопат до всичко наоколо и да го задушат в убийствената си прегръдка. По гърба на момъка пропълзели хиляди студени тръпки и усетил сърцето си учестено да бие.

През това време между Сенките и техния господар се водел следния разговор:

- Искам да ви поздравя, мои верни слуги! Справихте се отлично с поставената ви задача! Първия етап на нашия план успя! Колко са жалки сега тези префърцунени приказни герои - бродят из кралството си безпаметни и глупави! Скоро съвсем ще забравят даже и да говорят и постепенно ще се превърнат в дъждовни червеи, с които ще закусят нашите съюзници - гарваните. Ах, каква наслада за слуха ми ще бъде техният писък! Ох, колко забавно ще бъде! И тогава АЗ ще се възцаря над тяхната страна, ще прогоня омразното слънце и ще властвам над непрогледна тъмнина - моя бленуван рай! Ха - ха - ха! - кънтял противният му смях в кулата.

Неговите помощници явно много се забавлявали от грозната си постъпка, превъзнасяли се един друг и се кискали заедно с него:

- Ама, Ваше Тъмничество, видяхте ли ги само как се нахвърлиха върху омагьосаните бонбони и ги изядоха всичките? - се провикнал един, приличащ на черна медуза. - Прави бяха гарваните, че всички приказландци обичат шоколадови лакомства. А и как да не ги харесат - с такава "вкусна" магия бяха приготвени - с вода от Езерото на забравата, че да забравят кои са и от къде са, и с блатен аир от Зеленото тресавище, за да се превърнат постепенно в дъждовни червеи - достойна трапеза за нашите съюзници - гарваните

Друга Сянка също не останала по-назад и се намесила във "веселбата":

- Ей, ама измамихме ги много добре! Никой не остана в Приказландия неомагьосан, а пък и да има някой, който да не е ял от бонбоните, откъде ще знае какво трябва да направи, за да спаси своите приказни събратя от бедата, в която са изпаднали?!

- Така е, така е! Кой от нас ще му каже как се разваля магията ? Хо - хо - хо, ха - ха - а - а! - смеела се високо трета Сянка. - Никой никога няма да разбере, че вземеш ли друга вода - от Езерото на забравата - и сложиш ли в нея няколко незабравки, ще получиш нова вълшебна вода, до която който се докосне, веднага ще си спомни всичко, а прибавиш ли и стрито свирчо биле от Кафявото мочурище - ще спреш превръщането на приказните герои в дъждовни червеи.

Ужасил се царският син от чутото. Сметнал, че е разбрал достатъчно и побързал да се отправи по обратния път към къщата на Феята на росата, където го очаквали неговите приятели.

Когато килимчето го върнало здрав и читав в горския дом, той веднага им разказал това, което е успял да подслуша при кулата на призрачния замък. Всички се натъжили. Капчица първа се обадила след кратко мълчание:

- Слушайте! От това, което ни съобщи царския син, излиза, че трябва да открием час по-скоро Езерото на забравата и Кафявото мочурище. Щом вземем езерната вода и блатната билка, ще приготвим смес, която ще разпръснем над цялата Приказна земя и ще спасим приказните герои и същества от неизбежна гибел - да бъдат изядени като дъждовни червеи от птиците. Няма да е трудна задача, тъй като ние - трите феи - ще се погрижим за това: Росица ще помогне на приказните жители, които се намират из горите, планините и полята, като примеси росата с новата спасителна магия. Вълница ще направи това с морската пяна и ще спаси водните обитатели, а аз ще намеря всички дъждовни облаци, ще им дам да пият от новата вълшебна вода. Ще ги помоля да поплачат навсякъде, откъдето минат, за да не пропуснем някое приказно място.

- Да, права е Капчица! - зарадвала се русокосата Вълница. - Хайде, да се залавяме за работа! А после със съвместни усилия - наши и на другите поданици на Приказландия, ще решим как да постъпим със Сенките, за да не ни причиняват повече злини, а и с гарваните, които са ни предали.

Сестра им Росица нетърпеливо се намесила:

- Бързо да погледнем в бездънната ни торбата, за да видим какви още вълшебства се спотайват там и как могат да ни помогнат?

Отворили отново торбата с чудесата и сред магическите предмети открили вълшебен златен пръстен с рубинен камък. Старецът го сложил на кутрето на дясната си ръка и го завъртял наляво. В този миг от пръстена започнал да излиза сивкав дим, който се превърнал в голям дух с чалма на главата, дълги мустаци до земята и закривена сабя на кръста.

- Кой ме вика? - проехтял мощният му глас.

- Аз - дядо Белокоско.

- Какво ще заповядаш, господарю? - попитал духът. - Ще изпълня всяко твое желание.

- Първото ми желание е да отидеш до Езерото на забравата и да донесеш вода от там! - отвърнал беловласият мъж.

- Смятай го за сторено, господарю! - отвърнал духът и се стопил във въздуха.

Докато го чакали, феите набрали незабравки, които растели на съседната поляна и заедно с принца и стареца зачакали връщането на духа. Скоро той се появил и донесъл водата. Сложили веднага в нея дъхавите цветя и дядо Белокоско побързал да поиска от духа да изпълни и второто му желание - да донесе блатната билка, която расте при Кафявото мочурище. Не минало много време и омайното биле също било доставено. Стрили го и го сложили във водата. Ето, че получили новата магическа вода. Време било Приказната страна да бъде спасена! Феите си разделили сместа по равно и се заели с разпръскването й над приказното кралство.

И ето, че над цяла Приказландия се изсипала живителната вълшебна вода и лошата магия като плевел била покосена. Каква прекрасна гледка представлявали събуждащите се от дългия сън приказни герои и същества. Те потърквали очи, прозявали се дълго, а след това учудено се оглеждали наоколо и не можели да разберат какво се е случило с тях...

През това време старецът и царският син се отправили към кралския дворец. Намерили Кралицата си, седнала край ромолящ, бъбрив поток и й разказали цялата неприятна история за бонбонения дъжд, тъмните Сенки и развалянето на магията им. Когато се съвзела от чутото, тя свикала Приказния кралски съвет. Дълго, дълго умували съветниците, а на сутринта уморената владетелка издала следната кралска заповед: след два дни - точно в полунощ на голямата поляна пред двореца да се съберат всички приказни герои, които владеят някаква магия.

В уречения час в кралската градина се явили цял куп вещици, джуджета, феи, магьосници, горски духове и др.приказни същества. Нощта била много тъмна и обещавала предстояща лятна буря. Навъсени облаци се разхождали нервно по небето и карайки се помежду си, постоянно скривали светлия лик на луната. Когато Приказната Кралица се появила пред събраното множество, не била сама, а я придружавал висок оракул в сребриста мантия. Качил се той на могилката в средата на моравата и вдигнал високо над главата си златния си жезъл и с ясен глас призовал природните стихии на помощ. В същия този миг проблеснала мълния и ядовито вкопчила нокти в жезъла на оракула, откъдето лумнал силен огън, който озарил лицата на присъстващите.

- Чуйте ме, братя и сестри от Приказния свят! Събрали сме се тук, за да дадем заслужена "награда" на Сенките за причинените ни злодеяния. Хванете се всички за ръце и насочете цялата си вълшебна мощ към убежището на враговете ни - замъка от изсушени прилепи, който се намира сред вълните на Мразовития океан - на зловещия остров от човешки черепи! С обединената сила на добрата ни воля ние ще ги привлечем в тази огромна делва, която навеки ще бъде погребана на най-непристъпния планински връх в Приказландия, за да не могат повече Сенките да внасят бъркотия в мирния ни свят!

Сред приказната тълпа се разнесъл одобрителен шепот и хващайки се за ръце, всички затворили очи и се съсредоточили. Светкавиците зачестили и поляната побеляла от яростта им.. Скоро неимоверните им усилия били възнаградени - като с магнит черните Сенки били привлечени една по една. Те се извивали в тъмнината, дърпали се ожесточено, издавайки ужасни звуци, които смразявали кръвта на присъстващите. Някои от тях пък, уплашени, се молели за милост, но никой от приказландците не се смилил над тях и всички Сенки били напъхани в глинената делва. След това два царствени орела я отнесли на най-стръмния връх на Скалистата планина, поставили я в дълбока пещера и запушили отвора й с грамаден камък...

А какво е станало с гарваните ли? О, наистина тяхното наказание не било толкава тежко, както на съюзниците им, но им дало подобаващ урок, който никога нямало да забравят, а това било - БЕЗРАЗЛИЧИЕ! От този ден нататък никой вече не им обръщал внимание и не разговарял с тях, а те от мъка и срам онемели и само тъжно грачели ли, грачели...

Сега вече всички приказни герои можели да си отдъхнат и да заживеят както преди. Приказната им библиотека била възстановена и децата по цялата земята щели и занапред да се наслаждават на чудния свят на приказките, където доброто винаги побеждава злото!...

А скоро след това се родили и нови приказки с невероятни герои и изненадващи приключения и съдби, които дълбоко вълнували деца и възрастни.